Графът на Карик присви очи. – Значи все пак знаеш какво е това? – В продължение на две години нашето кралство е лишено от крал или лидер, който да ни води. Днес тук съдбата ни ще се промени. Днес избираме мастър Уилям Уолъс, героя от Стърлинг, на поста пазител на кралството. Имаме истински късмет, защото Уилям е воин, в когото е повярвал Господ Бог. Воин със сърцето на свети Андрю и милосърдието на свети Кентигърн! На входната врата на Валкирия се почука. Джон Балиол стоеше на крепостната стена на замъка Стърлинг, а в очите му блестяха лъчите на залязващото слънце. В мочурливите равнини под скалата на замъка далечните локви отразяваха светлината. Кървавочервеното небе беше пълно с птичи ята. Спираловидните им формации говореха за нещо на непознатия за човека език на хвъркатите. Въздухът беше изпълнен с аромат на билки от градините, където слугите работеха в здрача и събираха зеленчуци за кухнята. Кралят видя и други хора да се движат в района на крепостта, както и по затревените площи под стените, където скалите оформяха равнина, а след нея се спускаха право надолу към изпъстрените с цветя поляни, снишаващи се плавно към бреговете на Форт. Голямата река течеше на изток от далечните планини към Единбург, където кралският замък беше кацнал като близнак на Стърлинг върху скалата. Там водният път, който разделяше Шотландия почти на две, се разширяваше и се превръщаше в море. В здрача Балиол едва различаваше над мастиленочерните води отдолу дървения мост, който свързваше двете половини на кралството. Години наред замъкът Стърлинг беше наричан ключът към Севера, защото който държеше замъка, пазещ моста, той контролираше единствения възможен път към планините. Гневът заля Крейвън и той се замята, за да се изтръгне от хватката на Първосвещеника. Ако беше в друго настроение, Тенебре би намерил подобен изблик на ялова ярост за очарователно забавен. Сега обаче усети единствено отвращение. Пусна рязко Крейвън и изтри длани в робата си. Духовникът залитна назад. – С кое се забавляваш? – Тя ни трябва, за да ни изведе оттук – каза Меланхолия на Секача, примижавайки от болка. – После ще я хвърлим на Вайл, за да му отвлече вниманието от нас. Сега обаче трябва да продължим заедно. Разбра ли?